Цветан Щилиянов беше наш съвременник. Уби го мафията.

Но неговата съдба бе предопределена още през 60-те, когато Цецо, както го наричахме приятелите, сам се нарани като постави ръката си под колелетата на влака.

Това не му пречеше да бъде много работлив и способен човек и да помага на приятели в най-прозаичния бит. За съжаление преди време международна мафия се заинтересувала от него и го принудила да проси по улиците и булевардите на един от градовете на Западна Европа. Веднъж избягал и успял да се върне в България, но отново насила го принудили да поеме обратния път. Понеже не можеше нито да мълчи, нито да бъде послушно пале, мафиотите го блъснали с кола, като инсценирали случайно произшествие. Полицията помислила, че е умрял и хвърлила тялото в моргата. Колко време е бил сред труповете никой не може да каже. Съвсем случайно един от лекарите вижда, че мърда и веднага го изнасят, за да го лекуват.

За последен път го видях през февруари 2006-а. Не приличаше на себе си, дори сам ми го каза - "Не съм същият". Колко пъти ми се е искало да му издам една книжка, за да се зарадва. Уви, не успях да намеря пари, а сам той не беше възможно да си издаде - винаги е бил солидно беден, но пък и никога не се е оплаквал. Ирония на съдбата - само няколко месеца след смъртта му почти случайно намерих някаква малка субсидия и ето - книгата е вече в

ръцете ни. Да беше жив, щеше да се радва много и най-вероятно това щеше да го стимулира да понапише още неща...

Днес не можем друго, освен приятели, познати и съвсем непознати нему хора да поемем книжката в ръцете си и да отделим час време, за да споделим неговите настроения мисли и творчески търсения. И не забравяйте приятели - след като прочетете книжката на Цецо, - този крадец на души, - си налейте мъничка чашка ракия, споменете поета с добро и отпийте глътка.

Същото ще направя и аз.

А той - сигурен съм, - непременно ще витае някъде около нас...

Савчо Савчев