АДМИНИСТРАТИВЕН РОМАН ИЛИ ПРЕЖИВЯВАНЕ

Роман, протокол на един живот, пътепис? Трудно е да се определи точният жанр. Пред мен стои дочетен трудът на Коста Иванов. Времето е вчера и не съвсем. Колко бързо се оттича преходното. "Всичко тече", казва една древна индийска мъдрост. Отиват си и човеците и остава само онова от тях, което има стойност.

Впечатлен съм от откровения разказ за време, което днес все едно не е съществувало. И когато е имало хора, които са знаели своите отговорности и са правели нужното да променят нещо в един свят, който изглеждаше застинал и непоклатим. Един от тях е Коста. Капитанът от далечно плаване, който беше дръзнал да "вдигне високо платната" в чиновническото гнездо - Министерство на транспорта. Парадокс, но беше реалност. Сега тези усилия изглеждат недотам забележими, но именно тези усилия, извършвани с вяра в един бъдещ, по добър свят, ги правят значими и непреходни.

Авторът на тази книга беше първият модерен шеф на една важна българска администрация - Морската! Дейността на тази администрация не беше много понятна за масовия соцчиновник, даже за министрите. Морската администрация (ДИК) отстояваше държавния интерес пред света на един флот с повече от 1 000 000 брт. Екипът, който ръководеше Коста в София, беше от 5 човека, които работеха като един... и българските кораби не влизаха в никакви "черни" и други, унижаващи достойнството на държавата, списъци. На предните оперативни постове в Бургас, Варна, Лом и Русе се трудеха десетки достойни мъже и жени, които бяха фундамент на системата. За това става дума в тази книга.

Гласовитият капитан разказва тихо и увлекателно напрегнатото ежедневие на моряците чиновници, които се бореха да задържат държавния кораб на вода. И го правеха успешно и с достойнство. И всичко това във време, когато българският съд гледаше на "заповедта" на генералния директор като нещо повече от закона. Не че сега е по-различно.

За първи път в българския транспорт се заговори и заработи за безопасност на транспорта в Морската администрация. Модерните международни конвенции станаха настолни книги на работещите в администрацията. Да не би само да си помислите, че всичко това правеше единствено Коста. Не, но той беше единственият шеф по онова време, който говореше за екипност и даваше пълна свобода на подчинените си - за различните идеи, и даже фантазии, и любовни аванткри, за солта на морето и живота... Затова и администрацията успяваше и респектираше. Душите ни бяха свободни, преди да настъпят всички останали свободи.

Аз не мисля да преразказвам книгата, ще оставя това за читателя, който ще има удоволствието да я прочете, но искам да споделя още няколко предизвикани мисли.

Книгата е асоциативна, пред очите ми минават събития не в чиновнически порядък — Конференцията, посветена на уникалната Конвенция на ООН по морско право, Случаите— "Рейндж Мар", "Крити Ленд", "Могошоая", годишните срещи с корабособствениците, смехьт и перманентните пикантни истории в иначе напрегнатото наше ежедневие. А "дискусията" с един министър по проблемите на безопасността на транспорта (който избяга) под зорките погледи на милиционерските дула...

Спомням си, че преди две-три години друг напорист министър на транспорта (юпи) ме беше питал: "Какви пари носи Морската администрация и каква е ползата от нея?" Още не съм разбрал въпроса му. Коста, като мой началник, никога не задаваше тъпи въпроси.

Книгата на Коста не се чете "на един дъх", защото предизвиква мисли, събужда спомени и асоциации за днешния ден и те прави по-чист, като морето...

Антон Антонов