Стария воин

Сутрин, обед и вечер Стария воин посрещаше и изпращаше преминаващите коли, каруци и хора.

Почти не си местеше погледа, а виждаше всичко.

Приседнал на задните си лапи, гордо опънал гърди, изопнал предните си крака, наподобяваше сфинкс.

Сякаш пазеше не само периметъра от улицата, а квартала, града, държавата

и целия свят.

... Баща ми беше много болен.

Отиде си бавно.

През късната есен.

Почти в началото на зимата.

Един ден, през пролетта на следващата година и Стария воин изчезна.

Нямаше го сутринта на поста си, нямаше го и вечерта, когато се прибирахме.

Нямаше го и на другия ден.

И на по другия.

Лятото идваше.

Облаците оформяха последните по-плътни и призрачни фигури по небето.

Една сутрин, когато отново минавахме край поста на Стария воин, сина ми извика:

- Тате, ето го! Сочеше в небето.

Почти над главите ни, Стария воин клечеше, изваян от пухкави и плътни облаци, гледаше ни с познатото ни отпреди достойнство и сякаш се усмихваше.

Никога не бяхме го виждали усмихнат.

- На небето е... - въздъхна синът ми и сякаш се успокои.

- Ще ни пази от там! - допълних. Оттогава не сме го виждали.

Но знаем, че е там.

На небето.

Там е и баща ми.

Знам, че някой ден ще ни се покаже.Само трябва да е лято.

И върху синьото небе да има облаци...