Изворът на Белоногата • Библиотека Българска класика

В историята на българската литература през възраждането Петко Славейков е свързващото звено между Паисий Хилендарски, Софроний Врачански и Иван Вазов. Той е един от най-важните и необходими елементи в литературата на колективистичното общество, новият художествен израз на обществените настроения и идеи от втората половина на XIX век. В Славейков това общество все повече се заздравява, уголемява и придобива завършеност. Това става в драматично за историята време, когато се осъществяват някои от великите въжделения на българския народ, за да се тръгне към последния етап от българската национална революция.

Но значението на Петко Славейков би трябвало да се търси в способността му да изразява пълнотата и многообразието на живота. Със Славейков българската литература става пълнокръвна, богата на нюанси, по човешки дълбока и многостранна, той възвръща на словото онези сетива, които притежаваше Софроний и превърна страданието на плътта в духовен проблем. Литературата излиза от тезисността, за да изрази в пълна мяра богатствата на обуржоазяващия се българин. Реализмът окончателно е победил и се е превърнал в основен метод на изображение. Животът става главната тема и за поезията, и за прозата.