Идентичност и многообразие на исляма в България

Едно от най-дълго отстояваните твърдения, имащо пряко отношение към колективното изграждане на ние-образа на българската национална общност, е етнорелигиозната толерантност към различието и другостта. Превърналият се в традиционен инструмент за изследване на равнището на толерантност метод на социалните дистанции осигурява социологическа информация, която показва намаляване на латентния конфликтен потенциал на етнорелигиозните отношения у нас. В същото време възраждането на националпопулистката риторика от началото на 90-те години на миналия век и цялостното увеличаване на обхвата и остротата на социалните конфликти поставя в нова светлина устойчивостта на тези социологически факти. Традиционната мрежа от хипотетични социални дистанции очертава обхвата на толерантност при отсъствие на съществени социални неравенства, а тяхното въвеждане незабавно променя готовността за поддържане на декларативната толерантност. Най-същественият фактор, който диференцира масовите нагласи, ориентирани към етнорелигиозна толерантност, е достъпът до /и участието във/ властта.

В контекста на глобалните процеси на преосмисляне на свободата и сигурността, както и борбата срещу тероризма, бе допуснато глобалното рисково общество да бъде интерпретирано като конфликтно поле за нов "сблъсък на цивилизации". Почти еднозначното идентифициране на исляма, като свързан с терористичните заплахи към свободата и сигурността, рефлектира върху процеса на религиозна идентификация, а заедно с това и върху ресурсите за конструиране и мобилизация на съвременна гражданска политическа култура в българското общество. Без съмнение, изолацията и социалните неравенства усилват негативните ефекти от приписаната негативна идентичност на исляма и изправят пред сериозен риск интегрираността на българската национална общност и свободата на самоопределение. В този смисъл, констатацията, че българското обществено мнение е толерантно към мюсюлманите и проявява все по-голяма тревожност по отношение на исляма, е като поредното изследователско предизвикателство за преосмисляне на социологическия опит и някои от основните изходни концептуални тези, които маркират развитието на социологическата практика през изминалите години.