Само доноси не съм писал.

Много нещо изписах по време на разни съвещания: обществени, културни, производствени, на строителни обекти, в които ми се наложи да участвам десетки години. Маркирах по нещичко от казаното и чутото на листче или на гърба на трамваен билет, а после, късно вечер или рано сутрин - когато се приберях у дома - записвах чутото, доловеното, анекдота, вица или афористичната мисъл. Отначало записвах където ми падне. Често вадех от джоба си изписани салфетки... Не е лесно да се пише на салфетки. Камо ли да се прочете!

Реших да въведа някакъв ред в това занимание. Слагах си бели листчета в левия джоб на сакото. Купих си тетрадка от сто листа. Първата страница изписах с хубави букви: Наниз.

И на 13 юли 1975 година, в една вдъхновена утрин, през отпуската ни, в родната къща на съпругата ми Фани в квартал Клуцохор на Сливен, върху масата под шарената сянка на асмата в двора, занизах наниза.

Низах, години низах. На четвърти август 2002 година погледнах какво съм нанизал. Десет тетрадки по сто листа. 3170 сюжета за къс разказ.

Моето съкровище, което знаят къде е само жена ми и двамата ни сина.

На шести януари 2000 година съм записал мисъл на Емилиян Станев, цитирана от Йордан Радичков:

"Който трупа спомени, трупа живот!"

Бях натрупал кошерища спомени, пълни с рояци трептящи теми. Лакърдии на нашенци и на хора, отдалечени на хиляди километри от нас. Случки с родственици. Отдавнашни и по-скорошни. Каламбури на приятели и познати. Анекдоти на известни личности, фолклорни открития. Уникални бисери из философията на майтапа. Приключения на ума. И какво ли не!

Дори мои мисли.

Какво да правя с този наниз?

Прочетох отново записките си. И съзрях нишката, на която съм низал.

Червената нишка. Терминът "червена нишка" идва от ветроходните кораби. За да не се объркват моряците по време на буря сред многото въжета, главното въже, с което се вдигат и свалят платната, било заплетено с червена нишка.

Червената нишка в моите записки се оказа чувството за хумор у човеците, с които ме е срещала съдбата.

Отделих чувството за хумор у политици, които съм познавал. Защото малцина политици са имали такова чувство. Опасно малко са и съвременните политици с чувство за хумор. По света и у нас... За съжаление.

Когато разтварях тетрадките, намирах в тях сладкодумия от всички краища на България. В една нощ прехвърлих къде съм ходил и къде не съм ходил. Учудих се, че съм бил в толкова градове и села. Трябваше ми критерий за достоверност къде съм бил. Прост критерий. Намерих го. В кой град на Родината не съм преспивал. Не съм преспивал май само в град Златоград...

През изминалите години срещнах много хора.

- Една среща с един човек е един живот! - ми каза кметът на треклянската община Камен Арсов.

На деветнадесети май 2002 година съм записал репликата на президента на една туристическа фирма, когато се връщахме с Фани от екскурзия и се сбогувахме с него:

"След живота, най-голямото богатство е споменът. Него никой не може да ви го отнеме. За разлика от живота...". Записът в последната тетрадка към днешна дата е, кой е имал чувство за хумор. Този, който преди да сложи главата си на ешафода, когато му дали последна дума, помолил...

Помолил да го подстрижат!

Оня ден се блъсках из навалицата на площад "Славейков".

Срещнах приятел от казармата.

- С какво се занимаваш, Гошо? - ме запита той.

- Пиша книга.

- Е, толкова ли нямаш пари, да си купиш някоя...

Читателю,

Книгата, в която на героя от разказите не му се налага да бъде герой, е пред тебе.