Отивай си, момче

„ПЕТЕЛЪТ НА МОЯТА ДУША”

Мимолетни са спомените ми за Вълко Вълков, но достатъчно беше да стисне ръката му човек, за да усети, че е широко скроен, открит за обуване, но и с изтънчена чувствителност, която се долавяше в дълбокия му поглед. Всъщност аз знам попече за този неуморим пътешественик и блестящ журналист от спомените на мои близки хора, които и досега са изпълнени с безмерна обич, дори когато споменават името му. Приех с боязън да напиша тези уводни думи към стихосбирката, която е оста бил, преди да се пресели в отвъдното. Много често се случва живите да се радват дори и на бледата искрица в съхранения писмен спомен от свидния им покойник. Слава Богу, случаят с „Отивай си, момче!" съвсем не е такъв. По-скоро става дума за закъснялата поява на литературното поле на един чудесен, роден поет, чиято необикновена представа за заобикалящия ни свят те грабва още от първите редове и те държи докрай. Няма как да не повярваш на Вълшебника, който ти представя селото, „затичало се надолу по хълма/ сложило сутрин/ слънцето като шапка". Има в поетичния том едно кратко стихотворение, което е посветено на Андрей Германов. Струва ми се, че Вълков много точно е намерил сродната си душа сред любимците на музите. Дамата си приличат по умението да говорят тихо, да обличат пейзажите в приглушена светлина и без излишна показност, искрено и завладяваше да ни разкриват тайните на лесно ранимите си души.

Георги Цанков