Таксидиотство и таксидиоти по бълг. земи XVIII - XIX в.

Книгата е опит да се представи цялостно онази част от българското монашество в Зограф, Хилендар и Рилския манастир през XVIII—XIX в., която е свързана с таксидиотството като практика и дял в процесите на Възраждането. Това съсловие най-категорично въплъщава скрития реформизъм сред българската православна общност в зората на Новото време.

Първият дял характеризира личността на монаха таксидиот, съчетаващ чертите на религиозното и светското, на авантюристичното и духовно-интелектуалното начало. Обобщени са така важните за практиката на таксидиотството представи за възлагането на „таксида", за ролята на „метоха", на „ритуала" и „пандахусата", на „светите мощи" и „дарохранителниците".

Вторият дял съчетава интерпретативното с речниковото изложение, като за всеки от трите манастира се разпада на еднотипни в съдържателно отношение части (Манастирът и таксидиотската му дейност, Метоси на..., Монаси таксидиоти). Реконструирана е дейността на 55 метоха като сакрални духовно-религиозни центрове по места. По азбучен ред, портретувани с биографията, съдбата и таксидиотските си престои, от анонимността на монашеството е изваден внушителният набор от 313 личности - представители на таксидиотското съсловие.

Последната част - „Таксидиоти от други манастири", представя онези изповедници по българските земи, чиито имена авторът е срещнал в архиви и издания, но те са пратеници на „Ватопед", „Великата Лавра", „Ивер", „Котломуш"... Книгата завършва с библиография за литературата върху таксидиотсвото в България и с „Показалец на упоменатите селища".