Стрък от живота

МÓМИНО

Бяга момата! Бяга да скрие сърцето си.

Но подир нея препуска на кон ятаганът.

Черният хълм от коси непомилвани свети.

Бие ранена кръвта – до девето коляно.

Спира най-старият, вдига над болката лоб:

“Връщане няма! Старото – как да го помним!

Тук се покръстихме, тук вече имаме гроб.

Къщи ще вдигаме. Село ще бъде… Мóмино!”

Камък и сълзи. Чардаци – от горни по-горни.

Слепи огради – змия да не може да мине.

Само слънцето слиза свободно в дворовете,

само вятърът волно разрошва градините.

Люляков цвят от кьошетата тъмни извира.

Цвилят в оборите буйни коне – неседлани.

Песента лека-полека пак сила набира,

лудо играят ръце в одаи и в дюкяни.

Мóминска шарка – по пъстротъкани сукмани.

Мóминска стъпка хорото по мóмински люшка.

Мóмински знак по звънци и по гривни ковани.

Мóмински пряпорец. Мóминска сабя и пушка.