Рапсодия в мразовитото време

ПЪРВА

Хартия,

накъдето и да погледна -

зима от думи.

Във плътната река

на ясната медитация е

като празнота в небето.

На кого ли казваме

истината в очите тук,

в центъра на вселената?

Безмълвни сме като тополи

на вятъра, като последна

купчина белота,

корони от спомени

в синкавите часове

на неподвижните вечери.

Градските пространства и природните усамотения в книгата на Добник влизат в деликатно общуване с настроения и тоналности, моделиращи търсенето на чистите стойности на словото, които преминават през самотата и ословесяването на видяното. Природата, превърната в слово, и думите, изненадващи като първи сняг, представят пред българския читател един вещ в гледането и вслушването в тишината поетичен глас, който в никакъв случай не звучи минорно.

Из „Литературен вестник”