Малката светица и портокалите

Тъмното й тяло бе като море, което не спира да шепти имената на любимите си удавници. Вълните приемаха, обгръщаха и отнасяха мъжете в ежедневния ритуал на забравата. Крушението бе песен, която те изпълняваха съсредоточено и тържествено в нелепото си очакване за спасение. Често пъти Матео и Леополд намираха по бреговете й останки от лекокрили кораби и трупове на лекомислени вестители. Случваше се бурята й да изхвърля сандъци с непознати предмети и товари, нерядко – истински съкровища. Понякога тъмната й вода утихваше в себе си; разнасяше се тихият шепот на благодарните сълзи. Тогава те, разделени от километри, време и случайни мъже, заставаха на брега, опитваха се да четат йероглифите от сол върху пясъка и знаеха, че това са писма единствено за тях.