Българският сатирично-хумористичен печат между двете световни войни

Смехът е тема, която често е изкушавала философи, поети, художници (особено карикатуристите), писатели, религиозни мислители, литературни изследователи, а също етнолози, психолози и лингвисти, с една дума - хуманитаристи. Всяко общество в стремежите си за самопознание и самоописване рано или късно достига до някакви наблюдения, обобщения и теоретизации относно собствения смях. Началото на традицията в този тип размишления е свързано още с Платон и Аристотел, а също с Цицерон и Квинтилиан през Античността. В модерните времена темата е проблематизирана от автори като Томас Хобс, Спиноза, Джон Драйдън, Шафтсбъри, Кант, Шо-пенхауер, за да привлече през миналия век и интереса на Бергсон, Фройд, Умберто Еко и много други. Нито една от многобройните теории в тази сфера не е казала последна дума. Всяка от теориите обслужва определен брой примери и ситуации и е неприложима към други. Изглежда сякаш смехът и хуморът, поради ирационалната си природа, се оказват неподатливи на рационални обяснения. В същото време те са нещо конкретно, съществуват, а всичко съществуващо подлежи на изследване. Поради което и интересът към смеха като научен проблем вероятно никога няма да изчезне.

Съдържание

Увод

1. Хумористично-сатиричната периодика през 20-те и 30-те години на XX век. Кратка социология

2. Политизираният смях.,Нервен смях", „Дъмпинг", „Хоровод", „Звънар", „Див дядо", „Бум"

3. Развлекателният и булеварден смях. „К'во да е", „Българан", „Барабан", „Сатър", „Не искам да работиш", „Червената ти връзка", „Не ме закачай", „Ината на жената", „Няма го майстора", „Дармадан" и др.

4. Интелигентският смях на Райко Алексиев и в. „Щурец"

5. Смешният чужд свят и българските „папагали"

6. Шантажният смях на „бичовете"

Заключение. Българската парадигма

Приложение

Библиография