С очите на новородена. Любовна лирика

„Не бях богата и преуспяваща, но получих от тоя живот толкова много радости – от работата, от любовта и приятелството, от майчинството; от слънчевия ден, от хубавата книга, от цъфналата ябълка, от мириса на морето, от добрата дума, от усещанията на тялото и от опитите на духа да полети... Всъщност беше един съвсем обикновен живот, но това ме караше да се надявам, че „честотата“ на моите преживявания и мисли, облечени в думи, може да предизвика у другия човек резонанс със същата честота.“

Станка Пенчева, из автобиографичната книга „Тук съм“

ПРИЗНАНИЕ

Аз съм най-щастливата жена.

Нищо в тоя свят не ме отмина:

ни смъртта, ни материнството,

ни раздялата със дом изстинал,

нито срещата ми късна

със единствения...

Трудила съм се като копачките,

докато се схвана от умора;

и съм ходила с летяща крачка,

със небето съм говорила!

Гледам всичко с мъдро снизхождение,

с кротко опрощаване.

Гледам със очите на новородена,

ту възторжени, ту безпощадни,

и се смея тъй, че се обръщат –

и като зверче, завряно в пущинака,

наранена се заключвам вкъщи...

Пълна е душата ми с добро и болка,

много пях и много плаках.

Но не казвам „стига толкова“.

Ах, какво ли има по-нататък?