Елате ни вижте! - поредица "Език свещен"

Социалната поезия на Иван Вазов е преди всичко образ и характеристика на обществото, на неговата способност и готовност да изпълнява задачите, които историята и актуалното време му поставя.

Обществото преминава в различни състояния. Различно е и състоянието на хората в него, поради което те по различен начин се отнасят към длъжността си да бъдат част от обществения организъм и да работят за неговото здраве. Но преди да заработят за здравето му, те трябва да го установят и преценят степента, на която е; да проучат причините, поради което то е нарушено и дали има възможности да бъде закрепено и продължено. Тези причини според Иван Вазов са винаги нравствени, свързани с морала и отношението на отделната личност към света и човека. От този морал зависи абсолютно всичко. Поетът негодува, защото общественият живот е лишен от нравственост, идеалите са поругани, всичко е подчинено на егоизма и алчността на богатите. Общественият живот - това е животът на народа. В робството народът трудно устройва себе си, защото му пречат и не му дават да се организира по своя воля и по своите правила. За поета свободата е отхвърляне на тази зависимост, за да могат българите да осъществяват своите способности и се въздигнат до равнището на другите народи. Но някой трябва да го поведе и организира, да му вдъхне смелост и решителност. Това са неговите водачи, които обаче са длъжни да му покажат и опасностите в пътя му към свободата. По този път ще се развихрят страсти, ще се откроят претенции, но народът е длъжен да знае, че най-важното, което трябва да постигне, е свобода на доброто, почтеността, волята за съзидание. Ограниченията на робството са именно тук. Хората са оставени на произвола на съдбата; те мизерстват, нещастни са, унизяват ги. Защото не са свободни!

Народът трябва да бъде изваден и освободен от страха. Защото страхът е причината той да линее в робство и да е покорен на тирана. Нужен е силен подтик, за да се преобърне народната душа и се настрои да отхвърли робството. Вазов иска от поезията и то от своята поезия, да настрои вдъхновението и да започне да внушава не примирение и покорство; не да се опива от личните си чувства и страсти, а да призовава към обединение и единство за борбата, която предстои.

Панко Анчев