Епопея на забравените

Иван Вазов пише „Епопея на забравените“ в периода 1881–1884 г. в Пловдив. В този поетичен цикъл той включва 12 оди, с които възпява избрани личности от българската история. Чрез подвизите на Левски, Бенковски, Паисий Хилендарски, Раковски и други Патриарха на българската литература призовава към събуждане на колективната памет, защото тъкмо тя е върховен гарант за историческото ни съществуване.

„Девет гoдин той

скита се бездомен, без сън, без покой,

под вънкашност чужда и под име ново

и с сърце порасло и за кръст готово,

и носи съзнанье, крепост, светлина

на робите слепи в робската страна.

Думите му бяха и прости, и кратки,

пълни с упованье и надежди сладки.

Говореше често за бунт, за борба,

кат за една ближна обща веселба,

часът на която беше неизвестен;

изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,

участник да стане във подвига свят;

всяк един слушател беше му и брат.

В бъдещето тъмно той гледаше ясно.

Той любеше свойто отечество красно.“