Лъх от тих вятър

Дали да не започна от зимата на тази година, когато о. Йоан простичко ми каза: „Написах седем разказа, искате ли да ги прочетете?". Да, отвърнах с леко учудване, защото познавах до този момент отец Йоан само като поет. Бях чела стихосбирките му „Трохите от пейзажа" и „Притоплени надежди ", даже неусетно бях запомнила един от стиховете в тях и често си го припомнях. В поезията му имаше такава аскетичност, че читателят чак се удивляваше как думите са успели да си проправят път през нея и да се подредят по този безискусен начин. „Да, разбира се, пратете ми ги", отвърнах и веднага се попитах дали не попаднах лековерно в някой капан, защото когато поетите се насочват към прозата, невинаги се ражда поетична проза.

Плениха ме тези разкази. И после следващите. И по-следващите. Изливаха се един през друг с лекота, като че ли не можеха повече да стоят затворени, искаха да видят бял свят. Носят същата аскетичност. Не са бъбриви. Нямат за цел да смайват, да впечатляват, да зашеметяват.

Искат да разкажат как се живее ежеминутно в координатната система на Бога, да осветят отвътре мислите и действията на един вярващ човек днес, в XXI век. Повече доброта ли има в него, повече снизходителност ли, повече насмешливост ли към пороците ни, повече проницателност? Може би по малко от всичко това.

Но едно нещо категорично няма в тези разкази, няма осъждане на другия, нито налагане на своя светоглед, нито говорене като от последна, Божия инстанция.

Защото не във вятъра е Господ, не в земетръса, не в огъня, а в „лъха от тихия вятър".

Ето този кротък полъх е сега в ръцете ни и ние можем да изпитваме само дълбока благодарност за това.