Китай, какво си всъщност, ти ?

Не зная дали ми стига куражът да пиша за тази страна. Не ме напуска чувството, че заминах за Китай в началото на XXI век, а в много отношения се завърнах оттам в края на века. И сега се питам - това, дето го видях, видял ли съм го, ако го разкажа, ще ми повярва ли някой? Както се случи на летището в Шанхай на връщане в България. Тогава разбрах, че не съм само аз, който не вярва на очите си.

За двадесет и пет години само едно човешко поколение се е превъртяло, а Китай е отскочил като пренапомпена топка, както никоя друга страна в света.

Между пистата на летището в Шанхай, от където ще излетим за Москва, и гишетата, където проверяват първоначално билетите, се простират само тридесетина километра. И това около тях, над тях, под тях - на един етаж, на два, че и на три, е все летище. Все стъкло, все алуминий, все коприна и блясък. Тези тридесетина километра не се изминават с рейсове, както би било у нас, да речем, а с първия в света влак на магнитни възглавници. Казват, че някаква такава експериментална отсечка има в Германия, не съм прочел, не съм я видял. Но че този влак е проектиран и строен тук от германци, това е факт. Бре, чудо!

Това възклицание ще го употребявам от сега нататък много пъти. На човека, като не му достигат думите и фантазията като му е бедна да опише нещо, топ казва едно "чудо" и предполага да си е свършил работата. Някога този номер на китайката минава, някога не. Та на този влак на магнитни възглавници челната част е като главата на огромна риба - да цепи въздуха, да не върви, а да лети. Ала тази глава е такава, че като си вдигне скоростта, въздухът да я подпира отгоре, да не се отлепи от земята и да стане самолет. Там въздухът натиска отдолу, избутва нагоре и прокужда возилото на 5, че и на 10 000 км високо - на колкото през цялото време летяхме ние - и на отиване, и на връщане от Китай.