Терминът shasei първоначално е бил използван в изобразителното изкуство за превод на английския термин sketch скица, пейзажна рисунка, но след Шики с него се назова творчески принцип, който условно може да бъде определен като реализъм. Условността произтича от обстоятелството, че шясей и реализмът имат аналогични дефиниции, но шясей се отнася единствено за поетичните жанрове хайку и танка.

За да разберем причините за това разграничаване, трябва да анализираме мястото на човека в хайку, от една страна, и в останалите поетични жанрове, от друга. Този анализ ще ни даде и ключа към различията между хайку и сенрю, които от гледна точка на стихосложението са идентични.

Ако приемем гледната точка на Р. Блайт - най-големия европейски специалист по хайку и дзен, - в хайку се разкрива същността на природата, а в сенрю -същността на човека. Докато в хайку природата заема централно място, в сенрю тя или отсъства, или служи като фон за разкриване на вътрешното психологическо състояние на човека.

В хайку човекът се разглежда не като част от обществото, а като отделен индивид, чието присъствие озарява природата, ако отново цитираме Блайс. Любовта и изневярата, бедността и богатството, които заемат важно място в сенрю, се отнасят към периферията на хайку и по правило са представени като индивидуални преживявания на автора. Така е представен и характерният за хайку мотив за състраданието към всяко живо същество.

Събитията в хайку не са ориентирани спрямо линейното време, но пък чрез сезонните думи те са привързани към точно определени моменти от цикличните промени на природата. В редките случаи, когато бихме могли да говорим за развитие във времето, това развитие протича тук и сега. Историческите и цивили-зационните процеси, държавата и обществото, социалните и промишлените революции - това са теми отвъд територията на хайку.

Хайку се характеризира с ярко изразена моносценичност (термин на Александър Фол) - с няколко думи авторът визуализира една-едииствена сцена (с това е свързана и разпространената аналогия на хайку със сумие монохромна рисунка с туш), в която читателят се озовава синоптично и това му дава възможност да проникне във вътрешната същност на нещата. Именно в реалистичното изобразяване на тази моносцена японците виждат определящата характеристика на принципа шясей.

Колкото до тезата, че хайку е медитативно изкуство, тя възниква в САЩ, откъдето е пренесена в Европа. Като изключим една статия на Дарин Тенев /Японско хайку в България. Литературен вестник/, може да се каже, че у нас това е една общоприета теза. Нейните привърженици отклоняват всеки опит за дискусия, отминавайки с мълчание дори мненията на изявени японски специалисти, че подобни тези изопачават същността и на хайку, и на дзен.

Ако допуснем, че хайку е медитативно изкуство, какво е тогава отношението на медитативното изкуство към поетичното, на хайку към поезията? Отново възниква големият въпрос за критериите, въз основа на които едни тристишия се определят като хайку, а други - не. Разсъждения, в които прозира ирационална вяра в магическата сила на думите дзен и хайку, не са и не могат да бъдат отговор на този въпрос.

Ако обаче приемем японския подход към хайку като към част от литературата, тогава, казано с думите на Масаока Шики, критериите на литературата ще бъдат критерии и на хайку.

По въпроса за различията между класическото и съвременното хайку може да се каже, че те са далеч от революционните намерения, декларирани в края на XIX век. Самият Масаока Шики днес се възприема по-скоро като неокласик, отколкото като реформатор.