Ключ за синя врата

Вълните изхвърлиха ключ на брега. Пенливите им гребени го заливаха и го криеха в мимолетните си тънки дантели.

Какво ли мога да направя с този ключ, та той за нищо не става, в същото време като че ми казва „Вземи ме".

За нищо не става ли, а ако е отключвал нечия врата, а може би това е вратата на лятото?!

Ключът ме кара да погледна напред, където е лодката - точица на хоризонта. Дочувам съвсем слабо пърпоренето на мотора й. Виждам я как тършува из водите. Наднича за риби. А те вероятно се стрелкат около нея - сребърни, волни и никак не искат рибарят да ги улови. Той със сигурност пуши и чака търпеливо, знае - все някоя ще изгуби разсъдък и ще скочи в мрежата му...

Не ставал ключът, какви ги приказвам, та той е от вратата на ненаситното ми чувство за лято, за онази синя, пресиня врата, чийто цвят усърдно подновявам още от зимата.

Тогава ставам като ревнив художник към старо, но много любимо платно, с което не искам да се разделя. Изтривам мъгливите му паяжини, издухвам патината на саждите му, полагам фирниз, за да събудя синьото в целия му блясък, и се размечтавам.

Същото чувство ме обзема и днес и не иска да си тръгне.

То е рибата, която кръжи около лодката. Птицата, която крои небето с големи сивобели тегели. Новоизлюпеното, което още не лети, но пък може да премери ръст със сянката си, онази върху пясъка, дето го следва по петите.

Стискам ключа, който вълните изхвърлиха на брега. В дланта ми остава белег от сол и ръжда. Дамга.