Отново да ме обикнеш. Лирика

ОТНОВО ДА МЕ ОБИКНЕШ

Докато снегът се спуска

по стръмния скат на хълма,

тъй както дете - с каика

на своя забравен дядо;

докато вода без дъно

отнася дървото младо

и хвърля го сред морето

да тъне и да изгнива;

докато не стига въздух

за тръгналия по стръмна

посока към върховете

и черна мъгла го скрива;

докато петниста угар

се гуши из пущинака

животецът ми напуска

по-светлата част от мрака.

Случайността съществува,

за да посрещне двете

реалности, утроени

с протяжност една и съща.

Докато безцветен пламък

обхваща планинска къща,

която се задушава в ярем

от смола и пушек,

дочувам как някой пее

и сякаш гласът му свети...

Припявам си тази песен,

откакто настъпи суша

и всичко потъва в пепел

от охра горчивосива,

а в сведения ти поглед

просъницата се скрива...

Така съм запомнил тебе -

красива и бледолика,

и думите ти безгласни,

с които не ме повика.

Докато случайни хора

с изтънчените си сенки

напомнят непреводими

и тайнствени логограми,

а ти си втъкана в тях,

но доверие няма там и

опитваш се да достигнеш до въздух,

със стронций смесен;

докато се забавляваш

с достъпни почти за всеки

слова и дори не знаеш,

че в тях си се въплътила,

отново да ме обикнеш

дали ще намериш сила,

или в саркофаг ще легне

изтлелият спомен пресен?!