Една и съща жена. Разкази

„Данила Райчева умее да разказва истории. Прави го със забележителен психологически усет и човешка топлота. Умее да пренася читателя в сътворения от нея свят, защото ситуациите, създадени от нея и героите, с които ги населява, са част от нашия живот днес, в България. Силата ѝ е в автентичността и обичта, с която описва хората и им позволява да имат свой живот в творбите ѝ. Разказите на Данила Райчева остават в духовния строй на читателя, помагат му да преодолее пропасти и го учат да лети към светлината и доброто.”

- Здравка Евтимова

„Данила Райчева, като артист на сцената, присъства във всеки свой разказ. Тя е дете повече на селото, отколкото на града. И затова съвсем дискретно ни хваща за ръка, разтваря старите селски порти, запява песни от близкото минало, мирисът на билки събужда заспалото ни въображение. Това не е декор. Това са образи от нашето съвремие, разкази на млада жена с различни имена, която търси смисъла и тайната на истинската любов. И нещо повече, „само тогава човек усеща как го стяга в гърдите чуждото и колко дълбоко са жилките на родното“.”

- Янислав Янков

***

„Елица стана и се наведе над реката. Пръстите ѝ докоснаха огледалната повърхност на водата, а тя на свой ред ги обгърна с приятната си хладина и се разпръсна в концентрични кръгове. Клоните на върбите бяха налягали по брега и всяко раздвижване на водата караше върховете им да потрепват. Елица усети как се издига над брега, над клоните на ореха, над селото и нивята и се понася като лист по течението на вятъра. Реката под нея чертаеше пътя ѝ, а тя следваше онази далечна, непозната песен и попиваше с очи житните посеви под себе си, дъбовите гори и рибарите, налягали под дебелите сенки на тополите. Разперваше ръце и се издигаше високо над Хранов баир, над стадата и музиката от медните им звънци. После се спускаше плавно надолу и политаше отново над Янтра, която кипеше под нея, буйна, дива и необятна, пълнеше шепите ѝ и се вливаше право в гърдите ѝ.”

- из книгата