Херменевтика на Стария завет

„Езикът е следствие от необходимостта от комуникация между хората. Във всеки етап от своето съществуване той е зависим от редица фактори в живота; битови, икономически, исторически, културни и религиозни. Хората неизменно се стремят към ясен и разбираем език, за да организират резултатно своя живот. Неразбирането понякога води до трагични несполуки. Това важи и за разбирането на определен текст от миналото. Нерядко се казва, че археологията трябва да приведе немите камъни и артефакти да проговорят. Но това е валидно и за разглеждания текст от минала епоха, независимо от неговия характер. Към неговия автор (или автори) и времето на произхода му трябва да се прехвърли мост, за да може съвременният човек да разбере информацията от древността, мислите и идеите, заложени в словото, в цялата им широта и дълбочина. Получателят на едно писмо, писано само преди няколко дни, се стреми да разбере състоянието на неговия автор и ситуацията при написването му, да вникне в акцентите, да чете дори между редовете и да съпоставя казаното (волно или неволно) с други изказвания, третиращи същите въпроси. Иначе казано, получателят се опитва да проумее какво собствено е искал да каже авторът на писмото. Ако това важи за произведения в скромен размер и от нашето време - то несъмнено е императивно изискване за текста на документи от друг контекст на живота, в които тълкувателят или читателят трябва да вникне, да анализира отразените в тях мисли и желания и да влезе в пълноценен диалог с тях.

Във всяка сфера на живота (и на културата в частност) се полагат усилия за постигане на правилното разбиране на дадено произведение. В литературата се тълкуват съчиненията на класически автори като Омир, Еврипид и Софокъл. В историята се изясняват различни писмени свидетелства, надписи и цели творения на древни историци и летописци като Херодот и Тукидит, Манетон и Филон Библоски, Йоан Екзарх и Нестор летописец, както и на анонимни автори като този на Българската хроника от XV в. и т.н. Така се постъпва и при разглеждане на възгледите и приносите на философи от различни времена (Платон и Аристотел, Демокрит и Сенека и т.н.). В музиката се тълкуват композициите на Моцарт и Верди, на Вагнер и Гершуин, а в изобразителното изкуство - произведения на бележити майстори (като Праксител, Рембранд, Ван Гог и пр.). Тълкуване има и в областта на точните науки (във физиката например на Айнщайновата теория, на теорията за „черните дупки" и т.н.).

Библията е един разнообразен сборник, писан и съставян в течение на повече от хилядолетие. Влиянието ѝ по целия свят в различни сфери на живота, върху науката и изкуствата безспорно е огромно. Нейното всестранно интерпретиране като писмено свидетелство от далечна епоха също е от значение. Нейната част, известна като Стар Завет, която е обект на тази херменевтика, е извор за вяра и нравствено поведение на хора от различни религии. Нормативният характер на не малко текстове е от значение в течение на две хилядолетия. Поради всичко това при тълкуването на текстове от Стария Завет в научните изследвания са необходими пределна яснота и точност.

За разкриването на смисъла на старозаветен текстове са използвани техни преводи на различни езици. От III-II в. пр. Хр, с тази цел се привличат откъси и цели книги не само на оригиналния език, т.е. на класически еврейски (респективно и арамейски), но и на гръцки език (на първо място на превода Септуагинта, както и на Акила, Симах и Теодотион), а след IV в. сл. Хр. - на латински език (на Запад въз основа на превода Вулгата). Преводите не могат да заменят оригинала, но те дават възможност за откриване на смисъла му от нови хора и народи. Пример за това е и делото на равноапостолните Кирил и Методий, започващо със старобългарския превод на Библията. Същевременно древните преводи помагат в усилията на текстовата критика за приближаване до оригинала, доколкото това е възможно, като се има предвид, че самият оригинал има история не само до утвърждаването на окончателната си форма, но и в ръкописната си традиция,

Всеки превод е резултат и на тълкувателна работа, в която се отразяват и възможностите на езика на превода (с неговата структура, словесно и изразно богатство и пр.) и съвременния исторически контекст. С други думи, върху екзегетическите изследвания на преводното наследство ще рефлектират и новите опити за задълбочаване и актуализиране на текста, които продължават и днес. Езикът и обществото са винаги в развитие, което трябва да се отчита надлежно.”

- из книгата

***

Проф. д-р протопрезвитер Николай Шиваров (1930–2022) е завършил Софийската духовна семинария през 1949 г. и Духовната академия (сега Богословски факултет към Софийския университет „Св. Климент Охридски“) през 1953 г.

В периода 1953–1957 г. е редовен аспирант (докторант) в катедра „Свещено писание на Стария завет“, където от 1971 до 2012 г. преподава последователно като асистент, старши преподавател, доцент и професор. Води курсове също във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ и в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“.

Проф. Шиваров преподава в Нов български университет от основаването му през 1991 до 2015 г., като води курсове по „Библейска археология“, „Библейска история“, „Въведение в Светото писание“, „Библейски символи в християнското изкуство“, „Библейска ангелология и демонология“, „Литургика“, „Угарит“, „Въведение в юдаизма“ и др. Kонсултант е на Фондация Pro Oriente (Виена) от 1972 г. до смъртта си, член и консултант e и на редица международни комисии.

Офикията „протопрезвитер“ му е дадена от Йерусалимския патриарх през 1989 г. Носител е на редица отличия – на Антиохийската патриаршия, на Кентърбърийския архиепископ и т.н.

През 2021 г. Нов български университет публикува пътеписа на баща му Стефан Шиваров „До Света гора и назад през 1934 г.“, където основен герой е малкият Николай. През 2022 г. дъщерята на проф. Шиваров Йоанна Зибар-Шиваров дарява личната му библиотека на Нов български университет.