Островът на утехата

„Голямо щастие ме споходи с този роман. Изненадващо и всеобхватно творческо щастие.

Замисля ли се, дълбоко се съмнявам, че е роман. Вярно, прилича. Всъщност има ли значение какъв точно е жанрът на тази творба? Нека го нарека просто сън. Щастливо многомесечно (за мен) съновидение – не само в картини, не само в слово, но и разгръщащо се в два плана, два свята, в две паралелни вселени. Едната – тази реалната, сетивната, тази безкрайната и съвсем близката около клавиатурата на лаптопа. И другата вселена – измислената, въображаемата, уж призрачната, в която се чувствах така приласкан, усмирен и смирен, а най-вече така утешен. „Насъне”, ала и наяве. Но сънят не е жанр, ще рекат мнозина. И защо да не е, ще река пък аз. В края на краищата – всеки сам избира в какъв жанр да твори. А и да живее живота си.

Божи дар е способността ни да сътворяваме каквото и да е – роман, картина, „Лунната соната”, мостовете на Кольо Фичето и Кьолнската катедрала или вкусна супа, красива рокля, дялкана свирчица. Ала дваж Божи дар е да я разпознаваме, да я обгрижваме, да я ползваме в служба на Светлината. И да ѝ се радваме на дадената ни свише способност да творим – тази Божия искра у нас – каква е необятна и благодатна.

Голямо щастие ме споходи с този сън. Споделям го.”

- Васил Пекунов