Задочни репортажи за България

„Своите „Задочни репортажи за България" Георги Марков пише в Англия в продължение на две години. Когато човек заживее извън родината си, той започва неволно да идеализира някои страни от живота в нея така, както старите хора — своята младост. Същевременно се отърсва от редица национални, социални, културни предразсъдъци, погледът му се изостря от постоянното взиране в себе си, оценките му стават резки и крайни, понякога дори обидни за страната, която е бил принуден да напусне и в която не може повече да се върне.

Подобна опасност може би е съществувала и за самия Георги Марков. Неговата интуиция на художник обаче, трезвият му ум и завидният житейски опит, съхранената от ранно детство вяра в народните добродетели са го възпирали да разкрасява или подменя фактите с преднамерени тези.

Ако е рязък, то е, защото рязко се противопоставя на грубо присвоеното от шайка призраци право да представляват и залагат на карта съдбата на нацията. Ако пише с нескрито възхищение за страстни комарджии или шепа побойници от Конъовица, дръзнали да обърнат в бяг блюстители на реда, то е, защото вижда в тях личности, способни да отстояват себе си и святото човешко чувство за независимост. Ако представя образа на Георги Димитров от последния период на живота му по един начин, по друг говори за неговия другар Трайчо Костов.

В края на краищата не всички са длъжни да мислят еднакво.

За какво всъщност става дума в тази книга?

Става дума за хора, които са предали комунистическите си идеали и под железния благослов на сталинската десница, в името на висши партийни повели и утопично бъдеще, лишават от елементарни права други хора, множат себеподобни, ограждат се с лакеи и копои, гаврят се с националния дух и го покваряват, рушат националната икономика и обзети от чувство за безнаказаност, водят злачното Съществуване на американски милиардери.

Става дума за такива явления в тоталитарното общество, като врагоманията и култа, всеобщото подозрение и безличие, партийния патриотизъм и погазването на националните чувства, автоцензурата и доносничеството, разпадането на семейството и експлоатацията на еманципираната жена, вещоманията и чуждопоклонството, проституирането и сводничеството с „разузнавателни" цели, поголовното крадене и бягане от държавата.

Става дума за паразитиращата на народа симбиоза между власт и култура, когато, за да омилостиви партийното божество, творрецът е принуден да принася в жертва съвестта си и дадената му от Бога дарба, да вдъхва живот на мъртви доктрини и да представя действителността такава, каквато искат да я видят покровителите му, като по този начин обезличава и себе си, и хората, за които говори.

Но също така става дума и за българския народ, чиито жилави корени не могат да се унищожат от социалистически химикали; за неговата търпимост към раси и вери и пословичното му хладнокръвие към всякакви божества; за чувството му за реализъм и справедливост, за презрението му към празните приказки и съзнанието, че само той може да си помогне; за природната му мъдрост и спасителния хумор...”

- из предговора