Убийството на Моцарт

„Ако някое слънчево утро усетим, че виковете на играещите вън деца се превръщат в нестихващ крясък, ако не смогнем да се приспособим към врявата и затворим прозореца, за да предпочетем задушната тишина, не бива да се притесняваме, няма нужда да се ходи на лекар. Това не се лекува. Започнали сме да стареем.

Никой не иска да се примири с тази диагноза. Искрено се надяваме, че ще открием несъответствието между детската глъчка и нашите нерви? другаде. Търсим го упорито и навсякъде, но усилията ни са напразни. Между децата и възрастните винаги е съществувало противоречие и навярно най-сигурното средство то да се разреши е да се остави на времето. Тогава неусетно децата стават възрастни, възрастните — старци, и едните, и другите изчезват. Но огледаш ли се, светът отново се е населил с деца и възрастни, прозорците пак се затварят, драмата пак се повтаря и други се наемат да размишляват за нейните причини. Намирали се хора, които се постарали да запишат своите мисли. Така се появили книгите за възпитанието. И техният огромен брой е сериозно доказателство, че то никога не ни е задоволявало напълно.

Тогава защо още една книга за децата и възрастните? Вярно ли е, че трябва да се пише само когато имаш да кажеш нещо ново на другите? Ако това е така, в наши дни хората, които настояват да споделят открития, стават все повече и повече. Потоп от печатни слова залива земята, дъгата не се вижда на небосклона и кой знае къде всред вълните се е зареяла новата дума. Всеки иска да каже нещо, но кой ли ще го чуе? Един обикновен читател прочита няколкостотин книги през живота си, а годишно издателствата бълват хиляди нови заглавия. Книгата сякаш губи главното си предназначение да бъде прочетена и все повече удовлетворява неясната нужда да бъде написана. Книгоиздаването наподобява пиянски разговор — всички са оратори, слушатели няма.

Тогава? Тогава следва признанието, че писането на книги е сравнително безобидна, прилично платена дейност, която все още не причинява непоправими щети на обществото. То е склонно да я опрощава и да гледа на писателите като на тихи луди, които разговарят писмено сами със себе си. Хората ги държат под око, но снизходително намират, че те са безвредни. В края на краищата, да не вредиш на другите е пасивен, но все пак нравствен принцип.

Цели четиридесет години аз бях свързан с възпитанието. През първите двайсет са ме възпитавали, през вторите — аз започнах да възпитавам. Не знам дайи успях навреме да се откажа от тази си мисия. Имах достатъчно подбуди да постъпя така, но главното беше опасението, че след своята четиридесет годишнина човек обича да си внушава, че всичко, което върши, е сериозно. Нещо по-лошо, тъй като му остават все по-малко време и смелост да се промени, той започва да вярва, че това, което прави, е и правилно. Такова поведение винаги крие опасност за околните. Но моята равносметка беше ясна. За двадесет години педагогичниг усилия не успях никого да възпитам така, както съм се надявал — нито себе си, нито сина си, нито един мой ученик, нито един мой студент.

Много пъти съм се питал: защо? Защо не сполучих? Сигурно не съм имал нужните способности. Този отговор е честен, но не го намирам достатъчен. Щях ли да успея, ако притежавах всички дарби и качества? Някакъв усет ми подсказва: не. Пак не.

Ето, историята на тази несполука, опитът тя да бъде откровено обяснена е и целта на тази книга.”

- Георги Данаилов