„Още в ранните си години усетих интереса си към спомени, факти и събития, свързани с историята на рода - носталгията към родните места на моите предци, прокудени от Лозенградско, разказите за драматичната раздяла с тях, трагичните събития при преминаването на границата, митарствата на бежанците до установяването им по местата в Североизточна България, превърнали се в роден край за следващите потомци на рода. Като легенда ми звучеше разказваният случай за една майка, която по време на бягството трябвало да остави под някакво дърво разплакалото се пеленаче, за да не издаде и погуби цялата група. Преди да съм започнала да чета детски книжки, в съзнанието ми вече бяха запечатани спомените на живите все още предтечи на рода за комитите, подготвили Лреображенското въстание (1903 г.) в Одринска Тракия, за посещенията им по българските села, за себеотрицанието им, за трагичната гибел на мнозина от тях. Покъртил ме е споменът на дядо Георги за негов учител, участник в националноосвободителното движение в Тракия, който, заловен от турците, бил разпънат жив на дървен кръст в центъра на селото за всеобщо назидание. Около намазаното с мед тяло жужали пчели, а кръстът бил заобиколен от деца, оплакващи учителя, научил ги на четмо н писмо, на родолюбие и преданост към българската национална кауза. Тези устни предания се превърнаха в първия източник на информация за родословното ни дърво.

По-късно, вече ученичка, многократно разглеждах архива на дядо. Бях на 12 години, когато той напусна този свят. Аз не познавах освен него друг представител на третата генерация в семейството ни, защото дядо ми по майчина линия и двете ми баби бяха починали, преди да се родя. Винаги съм се считала за ощетена от съдбата, която ме бе лишила от тяхната любов, особено когато от собствен опит познах дълбоката удовлетвореност и богатството на емоционалното общуване с внуците. Дядо Георги ни остави своя скромен архив, съдържащ изключително ценни източници за рода. Сред ограничения брой вещи, пренесени при бягството от Тракия, са трите му свидетелства от българското 3-токласно училище в гр. Лозенград, от които първото за завършено четвърто отделение, т.е. начално образование, през учебната 1896/97 г., второто - за завършен първи (съответстващ на сегашен пети) клас през учебната 1897/98 г., и третото - за завършен трети (сегашния седми) клас през учебната 1899/1900 г., т.е. за завършено основно образование. Под оценките на второто от тези свидетелства стои подписът на Лазар Маджаров, тогавашния главен учител в Лозенград и известен войвода на Преображенското въстание в Одринския край. Оттогава са останали стара Библия и няколко книги на църковнославянски език от втората половина на XIX век. На корицата на тази Библия дядо е отбелязал кога е бил сгоден синът му Михо, кога е имало наводнение в Белоградец и какви са последиците от него, кога в селото е светнала първата електрическа лампа... В неговия грижливо подреден архив в стария шкаф в така наречената средна стая на къщата ни бяха скътани семейната му женитбена книжка, каквато тогава притежавало всяко семейство в България, документи с данни, свързани със строежа на къщата ни през 1928 г., в която съм се родила, заповеди за назначаванията му на работа, справки за трудовия му стаж, договори за закупените от семейството имоти след заселването му в с. Белоградец (тогава с. Тюрк Арнаутлар), Варненско, в България. По-голямата част от тези архивни материали са съставени и написани собственоръчно с красивия му калиграфски почерк. Тези оригинални документи и съпътстващи ги справки и бележки са ценен извор за съхраняване и възстановяване на родовата памет.

Дълбок поклон за този твой тих подвиг, дядо, за чувството ти за историзъм, за уважението, с което си съхранил през десетилетията всеки документ, от значение за летописа на рода!

С умиление си спомням вълнуващите разкази на друг представител на това поколение - баба Мара (жената на дядовия брат Михо). Тази дребничка на ръст и кротка жена, излъчваща доброта и вежливост, заместваше в известен смисъл отсъствието на бабите ми. Тя ме даряваше с внимание и нежност и често, сгушена в скута й, ме отвеждаше в спомените си далеч в Тракия, в полята край Лозенград, в чудния свят на нейното детство. Обичаше да говори най-често за комитите, за техните тайни посещения в селата, за огненото им слово, за родолюбието им.

Част от сведенията за рода са събрани от хора, принадлежащи към следващата генерация. Когато родителите ми навършиха шестдесет години, започнах по-целенасочено да се интересу-зам от това, което те знаят за историята на рода, от спомените нм за различни събития в неговата летопис, придобити от разказите на предшествениците им и от личните им впечатления и преживявания в детството и младостта им. Записвах в един Гележник наученото от тях, съставях списъци с годините на раждане на различните потомци, уточнявах родствените връзки. По много въпроси се допитвах до леля Мина, чиято информираност и любознателност ми помогнаха извънредно много. Сега още по-ясно чувствам колко важно е било своевременно да извърша този подготвителен етап. Един по един моите и на братовчедите ми родители напускаха този свят, а след тях оставаха гьпроси, на които вече нямаше кой да отговори. В един момент осъзнах, че оттук нататък само с леля Мина (Мина Желязкова Иванова, племенница на баба ми Димитра), доживяла рекорд-ните за рода 96 години, и с леля Владка (Владка Георгиева Тошева внучка на Марин Георгиев и дъщеря на най-големия му син Георги Маринов), навършила 88 г., мога да уточня някои подробности. От това поколение на рода сведения съм събирала от Станка Гуглева и Гинка Арсова - внучки на първооснователя на рода и дъщери на по-малкия му син Михо Маринов, от Станка Желязкова, внучка от дъщеря му Стана. На всички тях, допринесли за събирането на фактическия материал и за възкресяването на спомените за историята на рода, изразявам най-гореща признателност и благодарност! За съжаление някои не дочакаха да прочетат сътворената с тяхна помощ летопис.

Пристъпих към написването на тази книга с убеждението. че родовият корен е този, който ни дава чувството, че не сме сами на този свят. Той ни дарява с усещането за подкрепа, съ ричастие и обич както по време на най-радостните, така и най-трудните събития в нашия живот. Чрез познанията ни родовата общност, към която принадлежим, ние по-добре ра бираме, че животът е приемственост между поколенията, ед] вечно движение, в което биология и душевност се превъплъщ ват по неповторим начин в различните генерации и в отделните индивиди.“

- от автора, из предговора

***

СЪДЪРЖАНИЕ

Духът на предците живее в нас

ЧАСТ ПЪРВА. НАЧАЛО НА РОДОСЛОВИЕТО

Историческото време

Откъде идваме?

Родоначалникът

Бежанска орис

ЧАСТ ВТОРА. НОВАТА ЛЕТОПИС НА РОДА В БЪЛГАРИЯ

Заселването в родината

Обществена среда, имотно състояние и бит