Нова система на етическите категории

„Моралът е синоним на божественото в човека, на изконно човешкото, на човечността, на човеколюбието: съкровен израз на най-чистия, светъл, свят и хуманен образ на човека; висша форма на културата на обществото и на личността. «Най-висшата цел не е никоя трчта освен пълното назначение на човека, и философията върху това назначение се нарича морал» (3, 741) или по-точно етика, като познание и наука за него. Както за Кант, тъка и за Хегел, а преди тях за Сократ, Платон и Аристотел; може да се отбележи, че «философ», а най-вече и особено «морален философ» - сякаш говори самият ни разум; при това философията се определя като «законодателство» на разума, или най-висша форма на самопознание на душата и мъдрост на духа, като свидетелство за логоса. Хегел разбира философията, като ретроспективно и дедуктивно генеалогично описание и реконструкция на света. Според него, «философията винаги идва твърде късно»; тя може да изучава и обяснява света (според мен, би могло да се добави, че малко се е възгордявала от това, като царица на науките в миналото), но не може да го промени; може само, от мъдростта, която е постигнала: да поучава «какъв трябва да бъде света». Смисълът на това Хегелово гледище за отношението на философията (философите) към света е изразен художествено-образно по следния знаменателен начин: «Като мисъл за света философията се появява едва тогава, кегато действителността е завършила своя процес на образуване и е завършила себе си... Косато философията започне да рисува света със своята сива боя върху сивото, тогава някоя форма на живота е остаряла, но със сиво върху сивото тя не може да бъде подмладена. а само позната; совата на Минерва започва своя полет едва с настъпващия сумрак» (11,62).

Етиката като метафизика или философия на морала играе и в бъдеще ще играе все по-голяма роля в духовното обновление и еволюция на човека и човечеството, за тяхното нравствено възкресение и спасение от едно или друго мракобесие, чрез издигане на целокупната морално-етическа култура на обществото и личността. Всеки морал във всяка епоха не само отразява света такъв, какъвто е, но поставя и осветлява въпроса за света такъв, какъвто той още не е, но може и трябва да бъде. Другояче казано, този проблем представлява своеобразна конкретизация на кардиналния философски въпрос за отношението на мисленето към битието, на съзнанието към материята. Но зад този въпрос, който има не санс онтологически и епистемологически, но и нравствено-културен, респ. екзистенциален смисъл, стои фактически отношението на човека към света, тъй като светът включва човека като одухотворена, разумна, волева и дейна част. Това ще рече, че въпросът за мярата на добро.то и злото, на всички морални ценности, понятия и категории- това е възлов философски (сиреч метафизически), светогледен, идеен и културен проблем. Той има своята предистория в аналите на световната етическа мисъл, появила се за първи път, макар и в първоначален вид, в античната традиция, разглеждаща етиката като своего рода «практическа философия» или метафизика на нравите и обичаите (на нравствеността). този въпрос бе поставен в античността, заемайки подобаващо място в етиката чак до наши дни, която продължава да си служи с първите фундаментални етически понятия за морала като математически категории, които имат подчертан метафизически характер. Днес етиката като класическа философска дисциплина, както никога досега, се нуждае от нова постановка и обосновка, както и обновяване на нейния понятийно-категориен апарат.“