От небето се знаем

„От небето се знаем“ е поетична колекция за любовта, която не признава възрастта, за времето, което отнема и дарява, и за човека, който продължава да търси светлина дори когато вече познава тъмнината. В стиховете на Пламен Бочев земното и небесното, нежността и раздялата, споменът и настоящето се срещат в зряла, мелодична и откровена поезия. Книга за онова сърце, което след всичко преживяно все още има смелостта да обича.

***

От небето се знаем, но тук се прераждаме,

да попеем със славей, да потичаме боси.

Да нахраним врабче, да изпитаме жажда,

да намерим река и да минем по моста.

И тогава в полята, осеяни с макове,

ще се влее кръвта ни - червена и силна.

И ще видим, че този, когото сме чакали,

е бил винаги тук и не си е отивал.

- Пламен Бочев

***

„Колко любов може да побере един човешки живот, когато вече знаем, че той не е безкраен?

„От небето се знаем“ не отговаря на този въпрос. Тя го превръща в поезия.

Пламен Бочев пише за любовта без възраст и без гаранции – за онази среща, която може да дойде след много загуби и пак да ни завари неподготвени; за краткото лято, което не става по-малко истинско само защото след него ще има есен; за човека, който е преживял достатъчно, за да се страхува, но все още има смелостта да протегне ръка.

В тези стихове има нежност, тъга, самоирония, молитва и светлина. Има земя, по която се пада, и небе, към което неизменно се поема. А между тях стои човекът – раним, влюбен, смъртен и именно затова толкова жаден да бъде жив.

Това е книга, която не ни убеждава, че любовта побеждава времето. Казва ни нещо по-човешко: че докато обичаме, времето не успява да победи напълно нас.“

- Ива Спиридонова

„От небето се знаем“ е книга на човек, който вече знае, че времето не обещава нищо, и въпреки това отказва да се пази от любовта. В стиховете на Пламен Бочев тя идва късно и навреме, остава и си тръгва, спасява и наранява, връща човека към младостта и едновременно му напомня за края. Но никога не е малка.

Това е зряла поезия без примирение. В нея смъртта присъства редом с влюбването, Бог – редом с тялото, небето – редом с пръстта, а споменът непрестанно спори с настоящето за правото да бъде живот. Пламен Бочев пише с онази естествена музикалност, която не се научава само от литературата – стихът му има ритъм, движение и памет за песента.

И може би затова след последния ред остава усещането, че човекът не остарява непременно с годините. Остарява тогава, когато престане да очаква любовта. А в тази книга сърцето още очаква. Още се качва нагоре. Още вярва, че някъде между земята и небето двама души могат да се познаят.“

- Симеон Илиев Аспарухов