Писателят като чудовище

Никой в изкуството не се самоубива така бавно и сигурно, за да не кажа с хладна, чудовищна, методична жестокост, както писателят. Художниците са деца на Бога, на природата - те пият до посиняване, пеят с разгърдени, протегнати към света души, плачат - и рисуват, докато грохнат пред статива. Актьорите са чеда на Сатаната, хранят се от лукавата и властна като любовница суета, музикантите подреждат хаоса в душата си и от световния хаос изпридат невероятни и безплътни като паяжини мрежи, в които улавят душите ни, но никога не са в състояние да ни обяснят какво искат да ни кажат с дълбочинното си изкуство, защото разчитат на внушението.

Писателят отговаря на абсолютно всички гореописани показатели. Дори нещо повече - писателят е тяхното избистрено до съвършенство олицетворение. Той е побрал в душата си и в своите книги горчилката на света - и е единственият човек на изкуството, който е в състояние да предложи лек срещу нея. Това е самата му душа - крехка, наранима, всеотдайна, самопожертвователна. Животът на писателя винаги минава по ръба на лудостта. Да носиш дарбата си на писател през света, е равносилно на това цял живот да живееш със стъклена ампула цианкалий под езика.