Мемоари

НЯКОЛКО ДУМИ В НАЧАЛОТО

През дългите месеци и години след 10 ноември 1989 г. към мен се отправяха безброй въпроси от близки и приятели, от познати и неизвестни. Сред тях бяха и внушения, чиито смисъл бе - не изпитвам ли необходимост, не се ли чувствам задължен да разкажа за себе си, за сложния и труден път, извървян от народа в изграждането на нова България. Отначало мълчах, не бързах да взема отношение. Истината е, че до тази преломна дата не ме бяха занимавали планове и намерения да пиша мемоари. Нещо повече, често пъти са ме възмущавали публикуваните спомени на някои известни хора за събития, в които съм участвал и аз. Защото обикновено авторите им слагаха в центъра себе си и "началниците" за момента, без да се свенят да говорят и чисти измислици.

Но стана така, че трябваше, както се казва, да взема перото. Направих това не защото патриаршеската възраст е златното време за мемоарно творчество. Не за да утвърждавам или оспорвам думите на бивши колеги, чиито мемоари вече видяха бял свят. Обяснението за моето решение е съвсем просто. Имаше истина във внушенията, които ми се правеха: да разкажа това, което съм запомнил и смятам за важно не само от своя живот, но и от новата история на България.

Историята се прави от хората. И всеки човек - от царя до пъдаря - има свое място в нейния необратим ход, носи и своята отговорност. Историята е безпощадни съдница. В нея нищо не може да бъде скрито, нищо не може да бъде забравено.