Опушена спирка

ВЕЧЕРЕН СПОМЕН

Не вях те виждал дълго време. Ето,

ти мина днес в посърналата улица.

Над тебе в здрача светеше небето.

А моя тих и скръбен вик не чу ли ти?...

Очите ти са сини, както някога...

Очите ти във мене са се вглеждали.

А криновете в здрача се навеждали –

и слушали ни в парка да приказваме.

За мен дали понякога си спомняш?...

Не знам това, но аз не те забравих.

Безмълвно, скучно дните преминават.

Аз неусетно заживях със спомени...

С кого ще се разхождам вече привечер?

Различен съм от повечето хора.

За стихове кому ли бих говорил,

къде ще спра, когато ми е сиво,

когато ми е скръбно и студено?...

Ще се опитам да живея сам.

Но радостта, че слънцето над мен е,

ще стигне ли да стопли младостта ми?

Александър Вутимски, „Опушена спирка”, изд. „Верен”, С., 2008.

Това е поредната „лична” антология на Вутимски – опитът да бъде пречупен през

различния и различно пристрастен поглед – която за пореден път удивлява с това доколко различно звучи този поет в зависимост от подбора и подредбата на неговите стихове. Този път изборът е кръвнородствен: това е „несистематичен подбор на предпочитаните стихове от роднините на Александър Вутимски”. Не лош подбор междувпрочем – плюс едно предимство: доброто оформление, включващо и факсимилета от неговите ръкописи.