Няма места за сбогуване

ЗИМА ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ

През зимата, в която

винаги си тръгваш

жужат снежинките над мен –

за тебе си говорят

бавно и студено

ми припомнят –

тръгваш. И

всички врани – почернени и тихи,

не знам дали за теб си мислят.

Всички пътища от теб отдалечават,

ти отдавна тук не си минавала.

Друг адрес те е пленил

и мисълта е постоянно скитане

накъдето ти си тръгнала.

Позволи ми тази зима –

да остана в нея завинаги.

Да остана.

Белотата й да преживея без да омърся,

както не успях съблечената твоя белота да понеса,

обладаната ти прелест сякаш зъзнеща във мен,

наситена със мен…

И както улиците ме привързват към града,

когато го напускам

така и мисълта да се отдалеча

повече към теб ме приближава –

сигурно защото ти си неизбежна

нежност,

снежна топка,

която ме поваля,

удря ме в лицето,

и обезличава.

Затова

ходя на време на работа,

стъпвам в умерения ритъм на тротоара,

минавам покрай толкова пътни врати,

зад които ти не си.

Спокоен съм –

и утре е зима наоколо.

Но зимата се изморява да държи ръцете ни

студени…

Поезията на Иван Брегов е лишена от претенцията на онези, които отчаяно желаят да бъдат поети. Всъщност, тук е точно обратното – независимо дали го иска, или не – той е поет и вратовръзката и сакото трудно ще променят това.

Десислава Желева, Изгубени в Прехода