Този текст започва с житейската тъга и романтизма на младо момиче, което познава стойността и мрака на думата любов и следвайки хронологията на своето написване, израства заедно с авторката си.

Когато прелистиш и последната страница, разбираш, че това е една книга за себенамирането, която завършва с поезия и мъдрост, надскочила значително злободневието на „мусаката“ – една метафора за живота, която Галина често споменава.

Дълъг път трябва да измине четящият този текст – от мирогледа на Шри Шри Рави Шанкар и симпатичното момичешко откровение:

„…безпомощността те прави щастлива…“

през

„Оставете дребните неща и се заемете със себе си!“

и преминавайки през катарзиса на вярата, през безкрайното приемане и отричане, да стигне и до осъзнаването на същността на личната свобода.

Въпреки, че:

„Ти си роб и това е неизбежно и очевидно“, все пак може и да си свободен, но „само в пролетта на собствената си същност“.

Труден и дълъг е пътят до камъка в Хималаите.

И там няма да свири музиката на Рави Шанкар, както и да те подухва романтичният ветрец на Тибет.

Но това няма да има никакво значение!

Нали съзнанието определя битието и „моята мисъл е моята реалност“.

Дори и дъска с пирони, върху която да седиш като йога, не е нужна. Ти все пак си съвременен човек и: „…по-добра школа за духовно израстване от корпоративния свят няма. Никъде другаде по-добре и поуспешно не можете да проверявате какво сте научили и докъде сте стигнали, колко сте спокойни, колко сте над нещата, кое ви събаря и ви пречи…“

При това, ако знаеш правилото на Парето, според което във всяко общество, 20% от хората произвеждат 80% от ползите и печалбите и 20% от хората създават 80% от проблемите, неизбежно ще стигнеш и до извода, че щастието не се крие в материалните неща.

С две думи, както е казал Джон Кехоу в „Подсъзнанието може всичко“: „По ирония на съдбата човек започва да променя заобикалящата го действителност в деня, часа и минутата, когато престане непрекъснато да реагира на нея“

Стига да има волята за това!

Именно волята, придружена от вярата и убедеността в правотата, са нещата, които постепенно взимат връх в тази книга.

Читателят започва да се надъхва с мироглед не по-слаб от този на много по-известни мислители и въпреки „невидимостта“ на написалата това, стига и до редове с библейски замах: „Ти си огледалото и образът в него. Ти си този, които смяташ, че не си. Ти си този, който смяташ, че си. Ти си този, който си убеден, че си. Ти си и никой друг не е.“

Какво да кажа още? Струва си да прочетете „Моите мисли“ и според мен на корицата трябва да има снимка на авторката. Тя е много по-достойна за това от много други значително „повидими“ личности, писали на подобни теми.

Но, решението е нейно.

И какво е то – сигурно вече сте разбрали.

Константин Г. Константинов