Не чети Дельоз на закуска

Изток Осойник (1951, Любляна) завършва сравнително литературознание в Люблянския университет. Преди това за кратко учи архитектура. По време на следването си пише и издава в съавторство „Субреалистичен манифест“ (1979), по-късно става член на авангардния кръг „Кантора Алеф“. Основава различни творчески движения, сред които това на анархистите, движението Garbage Art, също музикалната група „Папа Кинял Бенд“, както и редица международни литературни фестивали, най-известни и престижни сред които са „Вѝленица“ и поетично-преводаческата работилница „Златният кораб“. През 2011 г. защитава докторска дисертация по историческа антропология на тема „Структурата на „homo sacer“. Интелектуалец с широк профил, бунтар и пътешественик, Осойник печата художествени текстове от края на 70-те, най-големият дял от които се пада на поезията, но също романи, пътеписи, както и научната монография „Сумракът на суверенитета“ (2013). Настоящата книга представя за първи път на български език негови избрани творби, писани през последните петнайсетина години.

Навярно словенският словесен артист Изток Осойник в предишния си живот е бил птица присмехулник, защото в днешното си земно проявление е зареден с толкова ирония, самоирония и сарказъм, на която са способни само поети, самонамигващи си скептично, щом се погледнат в огледалото. Затова в тези стихове чуваме как топлата му славянска душа понякога пее като голям маслинов присмехулник – хипар и бунтар. Друг път слушаме соловите му акапелни изпълнения на градско-градински представител на този вид хвъркати създания. Както и нерядко думата взима и техният трети вид крилат перушанин – бъбривият присмехулник, речовит омайник, който винаги е слънчев и никога хладен, мрачен и усоен. Затова обичам пението на крилатия поет г-н Изток Осойник, чието утро винаги изгрява от запад...

Румен Леонидов

Стиховете на Изток Осойник са причудлива смес от мощен, аналитичен ум, бунтарски дух и чиста, направо детска емпатия. Такива странни съчетания не се срещат под път и над път и закономерно оставят дълготрайна следа. Хубаво е, че днес българският читател има възможността да се убеди във всичко това сам.

Иван Ланджев

откъс

и така стихотворенията следват дните, нижещи се един след друг,

и облаците вече не са същите, които бяха.

Гологлав стоях почти под връх

Еверест, никога не съм си представял, че там е така убийствено горещо,

не се оставих умората да ме победи,

затова отново си сложих шапката на главата и касетка с ябълки,

тъй като ябълките са по-здрави от плодовото желе,

купено от магазин за протеинови напитки.

Почти под върха значеше около 600 метра

под него. Следващия ден вече се борех за живота си,

тъй като заваля сняг. А сега съм тук и ако броя

брадавицата на кутрето на левия си крак,

все още имам обичайното количество членове.

Какво ли не прави човек,

само и само да не пише доклад за конференция.

Ако ти не ме бе поканила, нямаше да се съглася да участвам,

а сега трябва да подредя

разпилените мисли в главата си в текста,

който ясно ще засенчи моя genius loci.

Вие си мислите, че съм част от изгубеното поколение,

понеже произхождам от работническа среда,

но още от малък свободно чета на кирилица,

разбирам немски и владея латински до степен, която ми

позволи миг преди да вляза на държавния

си изпит в университета, да заспя,

акт, ознаменувал грандиозния край на кафето, държало ме до този момент

буден дни наред, докато зубрех наизуст,

но точно тогава спря да ме държи буден.

Не е пресилено да се очаква умен текст от мен,

си помислих, беше доста горещо, температурата неочаквано

се вдигна до петнайсет градуса по Целзий.

За да не се развали написаният доклад,

го сложих във фризера. Разхлади се, синко,

си виках, но така и не разкрих публично какво имах предвид

и защо трябваше да се разхладя,

което не стана, понеже всички знаем, че в подобни ситуации

човек не е възможно да се разхлади. Само още не ми е ясно как ще разбера това.

Аз онзи на Еверест ли бях или аз съм този тук?

Като си купувах фенерче, разгледах снимките на Зоран Радетич и Павле

Козек, покойните приятели и съалпинисти, и силно ме прободе,

имам предвид освен тръна, който ми влезе в петата,

та едвам ходя, какво остава да тръгна из планините.

Но съм оптимист, тъй като се записах за екскурзия до Памир.

Не ми е за първи път да търпя болка.

Не е приятно, но Фройд пише на едно място,

че за човека е характерно да се чувства unbenedigedingenig ,

но си мисля, че става въпрос за

освобождаващ удар на несъзнателна работа,

преднамерено за

мъж, който пише доклад за конференция на най-високо местно равнище,

вмъквайки собствени цитати,

на което научно се казва автоцитатност,

но не и интертекстуалност,

то пък доказва,

че в работата несъмнено има пропуск или на английски gap,

но това също радва, не казвам, че не радва.