Книга за българския народ - поредица "Език свещен"

Стоян Михайлобски е може би единственият в българската литература изцяло социален поет. Дори и в т.нар. „мистични" творби той е потопен в обществените дела и е провокиран от недъзите на обществото. Лиричното му чувство е социално чувство. Поетът непрестанно размишлява за отношенията на хората, за устройството на държавата, за причините, които пораждат отчуждението, злобата и корупцията. Властта е тази причина, защото е насилие и се придобива с коварство и подкупи. Става дума за държавната, за официалната власт, а не за властта на най-личния и достойния, заставащ по естествен начин начело на обществения организъм. Държавната власт е „паралелна" власт, която потиска честните, смазва и обезсмисля добродетелите, произвежда пороци. За колективистичния човек подобна институция е опасна и противна и той й се съпротивлява.

Но самата държава е натрапник на обществото. Тя легитимира алчността, насилието и жестокостта и ги прави естествени спътници на човешкото развитие. Колкото по-напред отива човечеството, толкова по-зловещ става образът на държавата и на нейните служители. А когато хората са обединени от енергията на съзиданието, пречките предизвикват ненавист и отвращение.

„Книга за българския народ" е най-яркият израз на чувството за ненавист и отвращение у съзиждащият човек на колективистичното общество. Тук е показан обратният образ на света, който Вазов изобрази в „Под игото". Образът е такъв не просто защото държавата е попаднала в мръсни ръце, а защото никой друг, освен порокът и злото, не могат да бъдат нейни господари и управници. Затова и старият везир така спокойно и с наслада предава богатия си опит в държавните дела на своя наследник. Няма други закони, по които да се урежда тази система. Противоречието между обществото на хармония и справедливост с държавата на злото е силно и отдавна е прераснало в драма за човека.

Темата за развратната власт и корумпираната държава навлиза в литературата ни веднага след Освобождението. Свободна България бързо се сблъсква с нов проблем. И той е особено остър, защото общественото съзнание не го е очаквало и сякаш не е допускало, че ще му се стовари.

Безкористието в освободителното движение бързо се заменя с жаждата за власт и пари. Довчерашните поборници вече са чиновници, треперещи от страх и в унижение пред началниците си. За хора като Вазов, Стоян Михайловски или Михалаки Георгиев това е по-ужасно и от робството. Нравственият потрес ражда и остра сатира, изобличителния патос, социалния протест. Социалният проблем за тях е нравствен проблем. Писателите на колективистичното общество пречупват всичко през нравствеността. За тях отклонението от традиционните норми на морала е тежък грях и те не могат да се примирят с него. Затова и така често пристъпват към сатирата. Тя е тяхното и на колективистичното общество оръжие.

Стоян Михайловски е автор на много философско-мистични творби - поезия и проза. Този факт сякаш обърква критиката, която ги възприема като някаква екзотика и в неговото творчество, и в българската литература изобщо. Но такова разглеждане означава да не се разбира характерът на този голям български писател и да не се отчита същността на обществото, чийто изразител е той. Да размишлява за Бога е в състояние единствено хармоничния човек. Защото само той може да обхване общочовешките чувства и настроения и да ги изживява като свои. Затова и стихотворенията и прозата на Стоян Михайловски с мистично-религиозно съдържание са толкова дълбок размисъл за живота и човека, за Бога като всесъздател. Не отчаянието, не обществената покруса, а жизнелюбието го тласка към такива размисли. А и обществото има нужда от тях, за да открие истините и укрепи вярата си в своето възродено бъдеще.

„Случаят" Стоян Михайловски е много показателен за особения ход на историята на литературата. Той категорично доказва безплодността на тематичните и „интерпретационни" подходи при изучаване на фактите и явленията в литературата. Големите писатели са винаги повече от онова, което техните думи означават. За да ги разберем и осъзнаем, ни е нужно да проникнем в дълбините на техните светове и да чуем гласът, който чрез тях говори. Този глас у Стоян Михайловски има тембъра и височините на Базовия регистър. Затова аз смятам, че Иван Вазов и Стоян Михайловски са двете основни художествени подпори на един и същ социален организъм.

ПАНКО АНЧЕВ