„Другите Велики сили, макар че в Източния въпрос защищават свои специфични интереси, често се обединяват от една обща цел - противодействие на Русия. То обикновено взема форма на борба за влияние върху балканските националноосвободителни движения. В Тракия тази борба може да се види в своя иай-непосредствен вид. Представителите на католическите сили (Франция и Австро-Унгария) се стараят да привлекат християните в уния с Римската курия. Англия, след като се убеждава, че протестантската пропаганда не е особено ефикасна, насочва усилията си към покровителство на онези сили, които целят постепенно европеизиране на Османската империя.

При такива условия се развива българското национално движение в Тракия. Неговите първи прояви могат да се открият още в началото на столетието, но до Кримската война (1853-56) то си остава сравнително слабо. Следва едно бързо събуждане, което стига своята кулминация след Великденската акция (3 април 1860), когато в Цариград е провъзгласено възстановяването на независимата българска църковна йерархия. По различни причини обаче в Тракия движението бързо се разпада, като неговата най-радикална част приема унията с Рим. Следващите две десетилетия в Тракия са време на мъчителни борби с гърцизма. Независимо, че областта остава извън диоцеза на създадената в 1870 г. Екзархия, българите в навечерието на Освобождението в огромното си мнозинство отхвърлят властта на Цариградската патриаршия и създават мрежа от свои национални институции общини, църкви, училшда. Тук своите подразделения има и БРЦК.

По-голямата част от тази област (включително и Одрин) не влиза дори в Санстефанска България. Затова не може да се каже, че тракийските българи посрещат края на освободителната война с удовлетворение. През есента на 1878 г. те се включват в съпротивата срещу Берлинския конгрес, който допълнително -и жестоко - окастри границите на създаващата се трета българска държава. В Тракия обаче не толкова се иска Санстефанска България, колкото пълно премахване на турското владичество. Така или иначе обаче, решенията от Берлин 1878 биват наложени; това вече бележи началото на нов етап в Българското национално възраждане - етапа на македоно-одринските освободителни борби, които са добре познати на българската общественост и които излизат извън хронологическите рамки на настоящия сборник.

В него са представени публикувани мемоарии съчинения, които са изцяло посветени на предосвобожденска Тракия. Излишно е тук да се обяснява, че всички те отдавна са твърде голяма библиографска рядкост. Настоящият сборник документира преди всичко значителното българско присъствие в Тракия; освен това, той сравнително пропорционално предава най-характерните черти от развитието на областта предимно през високата фаза на Възраждането - третата четвърт на XIX век. Спомените в много отношения се допълват и създават обща картина, в която непълнотите са не толкова от качествен, колкото от количествен порядък. Разбира се, мемоарите не могат да заместят истинските исторически изследвания. Но те носят автентичност и колорит, които често е трудно да бъдат предадени в по-строгите, но и по-сухи научни съчинения.”

- из предговора