Поезия, том 01- Ранни стихотворения (1955-1961)

Тези стихотворения са ми особено скъпи.

Това са моите ученически и студентски стихове.

Бил съм 15, а после 21 годишен.

Влюбен. Наивен. Непорочен.

Качвах се на велосипеда след училище и отивах в морската градина. Сядах на пейката до паметника на Пушкин. Имах една тетрадка "широки редове" и пишех с молив. Химикалката още не беше открита. Бях луд по Лермонтов, Верхарн и Димитър Бояджиев. Току що бях открил Лилиев и Багряна, най-старите антикварни издания. И разбира се - прокълнатите поети: Франсоа Вийон, Артур Рембо... Съвременна българска поезия не четях, пък и тогава още не бяха се появили новите млади имена. Все пак беше 1955 година.

Откривах поезията с огромно удоволствие, пробвах всякакви форми, особено обичах белия стих. Но ми се струваше твърде лесен и непрекъснато усъвършенствах класическия.

Пишех интуитивно, само за себе си, и ревниво криех стихотворенията си, без да ги показвам дори на момичето, за което бяха повечето от тях.

Не ме вълнуваха обществените теми. Пишех за голямата си първа любов, преминала през много перипетии и останала почти платонична.

Пишех и за смъртта... Като всеки юноша имах прецчуветвието, че ще умра скоро. След време се оказа, че не стана така.

Пишех понякога и за баща си - оклеветен и убит съсвем млад, когато бях седемгодишен.

След толкова години, публикувам тези мои ранни стихове, защото открих, че все още ги харесвам. Дори повече от преди. С всичките им очевидни несъвършенства. Може би, защото за мене те са част от живота ми - най-чувствителната и най-искрената част.

Недялко Йорданов