Делникът на един безделник

Рекапитулация на есента

Мелтем сече тръстиките с мачете.

Навървиха се птичите ята.

Обираш ли си крушите, поете? –

със двата крака си във есента.

Защо все още в пясъците ровиш?

Хлапакът в теб нима не е умрял?

Възторзите пред новите любови

не ти спестиха глътката печал.

Преми злата! – и две жени – вдовици! –

без теб ще хлътнат в Райските поля.

Ти дните си – зърна от броеници –

със щедър жест! – нехайно разпиля.

През страсти, суети и куп неволи

на гръб изнесе своя тъп живот.

И все така – с надеждите си голи! –

летиш и кацаш на автопилот.

Простиха ли ти вече враговете

вакхическата радост – да си пръв?

Или ти сричат строфите, поете,

със устни, изпохапани до кръв?

Приятелите? – вече се стопиха.

И сметката им никой не плати.

И как да ги завърнеш с два-три стиха?

Май, скоро ще се видиш с тях – и ти.

И теб мелтемът вече те насмете –

един – търкулнат в зимата! – бодил.

И – по-великодушен от кралете! –

ти – абсолютно всичко! – си простил.

Валери Станков