Голямо червено слънце, самотни електрически светлини

Събудих се на морския бряг, толкова близо до водата, че вълните почти ближеха нозете ми. Голямото червено слънце тъкмо изплуваше. Стомахът ми стържеше. Опитах се да си спомня дали не бе останало нещо в раницата, която ми служеше за възглавница. Чух гласове и се надигнах. Това оставаше, някой досаден полицай да се заяде. Каквото и да направиш, все се оказва, че си нарушил някакъв закон, измислен от продажни чиновници заради интересите на разни дебелогъзи капиталисти - хотелиери, собственици на къмпинги и други такива. Косата ми беше пълна с пясък. Не беше полицай, отнякъде се бяха появили двойка старци. Крачеха тържествено по пясъка и вдишваха йодни изпарения. Когато се изправих, забелязах мъгливия силует на град от другата страна на залива. Няколко шепи вода върху лицето окончателно ме разсъниха. Старците имаха достолепен и кротък вид. Попитах ги кой е градът отсреща. Името ми се стори странно познато. Вдигнах си раницата и тръгнах покрай морето.

Крайните квартали на градчето бяха мръсни и грозни, но скоро стигнах до едно уютно площадче със старинен паметник, пресъхнал фонтан и чешма. Докато си миех зъбите на чешмата, си спомних, че май името на градчето бе записано в стария ми бележник. Седнах на ръба на фонтана и запрелиствах страниците.

****

Авторът представя четиринайсет самостоятелни случки, дискретно свързани от фигурата на скитащия се по пътищата на днешна България разказвач. Сигурно има безброй истории за пътувания с влак или на автостоп и още толкова за мимолетни срещи. Но като че ли у никого от съвременните писатели не доминира така, както у Пламен Антов, този пронизващ тон на една много човешка екзистенциална самота. Този тон не заглъхва дори и в най-комично разказаните истории и по всичко личи, че идва от високо.

Изостреното чувство към социалната несправедливост на света все пак не превръща автора в моралист, въпреки че трудно ще открием разказ, в чийто фокус да не стои и морална дилема.

Юлиан Жилиев

Това е книга за днешна България и на пръв поглед тя лесно би могла да се определи като реалистична. Реализмът й обаче е от по-особено естество. Още първият разказ въвежда читателя в една уж позната, но някак тайнствена и чужда картина на крайградско бунище, насред което, като символ на някогашни високи, а днес мъртви стремления на духа, стърчи кула с избити прозорчета. Пейзажът е откровено промишлен и същевременно самият подбор на детайлите го прави да изглежда загадъчен, недоизследван, сюрреалистичен. Сякаш светът се е превърнал в купчина отломъци и сред този постапокали-птичен декор неколцина души оцеляват около общия си огън греят се с ракия, смеят се на юнашките си глупости, помагат си или се сбиват когато прекалено ясно стане дума за любов. Тази странност, това обезпознаване на уж очевидното продължава из цялата книга. Действието се извършва на места където човек попада по случайност и едва ли някога се връщл отново.

Кристин Димитрова

Наситени с действие, с диалог и речева характеристика, която издига и прави различими героите, разказите преливат един В друг. На места са със сходна елегична атмосфера, другаде са остри, брутални - и заради екстатичността на поведе нието, и заради сгъстеното психологическо време. Разказите показват характерни страни на всекидневието по-скоро психологически, отколкото чрез изобразяване на бит и заради това често са извън актуалната литерагтрна кон венция.

Палми Рамчев