На северния бряг на Африка - там, където морският вятър разсейва горещината в пустинята, посред лимонови, маслинови и палмови гори, на земя плодородна, подобна на тая, която възпявал Вергилий, че хората там са тъй прекрасни, както е прекрасна и изобилна жетвата в град Тагасте - се родила Моника в благородно християнско семейство.

Родителите на Моника живеели не много богато, но достатъчно задоволително. Те не се изморявали от излишна ревност към Христовата вяра и не били чужди на светските радости и облаги. И своята дъщеря те обичали и изнежвали до такава степен, че тя със своята красота затъмнила всички свои връстници. Родителите били горди с необикновената красота и дарования на Моника и чертаели светли планове за нейното бъдеще. Грижовната майка не оставяла детенцето си в спалнята преди да покачи над всички входове миризлива бяла мента, да не би завистникът вампир да изпие красотата на Моника и да не прогони нежния румен цвят от нейните устни. Тя всякак се грижила за здравето на малкото момиче.

У тяхното семейство живеела стара прислужница - бавачка, която отхранила бащата на Моника. Тази бавачка на младини, според обичая на жените в град Тагасте, носила на гърба си своя питомец, хранела го, нежно го милвала и го отгледала като свой роден син. Сега обаче тя била вече стара, с отслабнали ръце и прегърбени плещи, и не могла да носи малката Моника както някога баща й, но я носела в душата си. И не кърмела с мляко малкото момиченце, а с доброта и благотворна строгост, със словесно мляко и мед тя хранела душата на момичето.

Тихо растяла Моника посред розовите градини и лозя на Тагасте, като внимателно се вслушвала във великата разляна около нея тайна и, според това как се отваряли очите й, тя виждала все повече и повече правдата. Сърцето на момиченцето било изпълнено с доброта. Майка й я хранела със собственото си мляко до двегодишна възраст. Моника още не говорела, а вече носела своите кукли от слонова кост и глина и със знакове обяснявала и молела да нахранят и тях. Когато тя поотраснала, старата бавачка внушила на детското сърце пламенна любов към бедните и бездомните. Да нахрани тайно гладен човек - това било най-голяма радост за Моника. Когато в празнични дни повиквали бедни хора на угощение в техния дом, тя сама им умивала нозете и прислужвала на всички така, както прислужвала и на пиршествата на знатните приятели на нейния баща.

Моника се подчинявала във всичко на родителите си. Само едно те не могли да я принудят да приеме: разкошните дамски костюми, дрехи и разтуряли товарите си у дома им на двора. Когато другите момичета бързали към търговците -подобно на пчелици, които хвъркат вкупом към цветята - и се възхищавали от златоизтъканите копринени платове от Тир, Антиохия, и от Копските покривала, чиито цветове напомняли ту младите пъпки на миртата, ту слънчевите краски на шафрана, ту гълъбовите вълни на Егейско море - тя с досада се отказвала от новите костюми, като поклащала красивата си главица. Тя разбирала, че под разкошна дреха е по-трудно да се запази сърцето способно за молитва и покайни сълзи. Постоянно нейно облекло била една широка горна У дреха от проста бяла материя, която тя сама прела * и тъкала в това време, когато старата нейна наставница усуквала нишката с набръчканите си ръце, под звука на вретеното, и разказвала чудесни истории. Но разказвала тя не приказки вълшебни за царски дъщери, за смели воини или чудовищни дракони, бълващи огън. Нейните речи били слова Господни, думи чисти, сребро, очистено от земята в огнена пещ чрез седмократно претопяване. Тя повтаряла думите на св. Киприан, на Тертулиан, житията на блажените Девици и великомъченици. Моника особено обичала да слуша за светата девица Агнеса, която откъснали в най-нежна възраст от родното семейство, довели я при римския консул и там, отначало с молби и изкусителни обещания, а след това със заплахи и изтезания, я принуждавали да се отрече от единия Бог, та макар и само да прекади малко тамян на идолите. Но чудната Христова невяста си вдигнала ръката единствено за да изобрази кръстното знамение и не пожелала да принесе жертва на боговете. Така тя прибавила към белите лилии на своята непорочност трънливите клони на мъченическия си венец.

Въздишала Моника като слушала тези разкази, и сълзи падали върху преждата, а в дълбината на своята душа тя се радвала заради Христовата невеста, която пострадала и приела смърт за своя Възлюбен.

Любовта на Моника жадувала за подвиг.

Друг подвиг, обаче, я чакал: подвиг на безкръвно мъченичество и на търпение, продължил един човешки живот.